Аларик тръгна към вратата, но се спря, за да погледне към тях. Райли видя дивия блясък в очите му. - Аз ще тръгвам. Ще се видим там. - Можеш ли да усетиш Тризъбеца? - попита го тя. - Не, но мога да почувствам Куин. - Тя долови проблясъка на болка, преди той да затвори рязко собствените щитове на ума си. Замисли се за причината. Какво точно се беше случило между него и Куин по време на лекуването?
Когато Аларик говореше, бе достатъчно опасен. А когато мълчеше, бе смъртоносен. Жрецът се взираше в него, без да мига и изглеждаше почти нечовешки в своето спокойствие. Ако някога някой мъж бе изглеждал неподходящ за свещеничество, то Конлан би назовал Аларик. Жрецът беше висок, колкото него, а силното му мускулесто тяло подхождаше на смъртоносната заплаха в очите му. Никой ученик обаче не би го потърсил, за да му разкаже история за детинските си пакости в изповедалнята, това бе сигурно. И все пак се говореше, че повече от една жена, съблазнена от тъмната красота на Аларик, таи надежда да убеди мрачния жрец да... кривне... от обета за безбрачие.
През стаята премина смразяваща хладина и повечето воини, които стояха около масата, неволно отстъпиха крачка назад. След близо три века като върховен жрец, сигналът за влизането на Аларик беше непогрешим за всички тях. Той носеше силата на Посейдон, дори когато бе безформен като въздуха и невидим като дъха. Бренан, който бе облегнат на стола до този на Конлан, се поклони леко и се отдалечи към собственото си място. Аларик се материализира в рамките на няколко удара на сърцето – в един момент студеният хлад се спусна заплашително като смъртоносен шепот по гръбначният стълб на Вен, в следващия миг Аларик застана пред тях, а ръцете му бяха сключени около инкрустираните с изумруди дръжки на кинжала му. Той бе изцяло облечен в черно, както винаги, като някакъв атлантски войн на смъртта. Той грациозно се отпусна на стола си.
